СВИДЕТЕЛСТВА ОТ БЕЛЕНЕ "Дневната дажба тук си беше 360 грама хляб... В гърлото му се виждаха шушулки грах, които човекът от глад бил налапал, а някой си надзирател или милиционер затова му прерязал гръкляна“ На ти Америка! На ти Англия! Мършо реакционна... Тука ще умреш!“ Скъпи приятели и съмишленици, в памет на жертвите на комунистическия режим в концлагера „Белене“, днес ви представяме откъс от мемоарната книга „Записки за българските страдания“ на оцелелия земеделец и убеден демократ - Петко Огойски. Огойски е арестуван за „вражеска агитация(...)за писане и разпространение на писмени материали, даване на преценки и пускане на слухове, подронващи и отслабващи бойния дух на армията, с цел да я направят негодна за защита на отечеството,(...)за язвителни куплети срещу партията и дори срещу другаря Сталин“, както му разкрива заместник-началникът на затвора в Шумен. „Защо вие, една част от вас (земеделците), се подаде на американската пропаганда, започна борба против нас и ние просто с болка на сърце сме принудени да ви наказваме.“ („Записки за българските страдания“, стр. 239-240). През юни 1952г. Огойски и други политзатворници от затвора в Шумен са преместени в концлагера „Белене“. „Натикаха ни в конските вагони по 70-80 човека, почти един върху друг. За естествените ни нужди нямаше къде да се ходи. Задухът и вонята ни замаяха. Някои дишаха тежко и изпадаха в агония.“ (стр. 246) „Привечер, почти по тъмно стигнахме до някаква гара, която ясно прочетохме – Белене, и на гъсти върволици спряхме на брега на Дунава. Охраната крещеше и псуваше от всички страни: „По-бързо! Качвайте се, бе, вашта мама фашистка!“. След повече от час спряхме сред четириъгълно пространство, заградено от ниски бараки. Бараките бяха просто като овчи кошари, каквито имаме по нашата планина, стените – плетени от пръчки и измазани с кал, покривът – също от плетени леси и покрит със слама, двуетажните нари – също от леси и нещо като сламеници върху тях“. (стр. 248-249) „Ние се намирахме на лагер 1 (Първи обект) на остров Персин, на 10 км на северозапад беше Втори обект с 2-3 хиляди неосъдени лагеристи, на 5 км на изток се намираше номер 3 или т.нар. градините – зеленчукови садива, отсреща в посока на течението е остров Щурчето – дето се намираше лагерът с 400 жени политически лагеристки, по-нагоре, между Персин и селото (град) Белене е остров Магарец, дето закопават убитите и измрелите от труд, куршуми, побоища и глад лагеристи и затворници“. Непосилният труд се състои в „пет кубика пръст на човек да изкопае и да докара на 200 метра“, (...) а дневната дажба тук си беше 360 грама хляб, а при изпълнена норма - 540 грама, обед и вечер – по някаква неузнаваемо от какво чорба-помия, а сутрин – по лъжица мармалад, обикновено вкиснал и мухлясал.“(стр. 250-253) “Когато забележат, че сред затворниците, особено сред младежите някой умен, но непреклонен се оформи като водач, а карцерът и побоищата се окажат неефикасни, сменят физическото му унищожаване с политическо. Пишат от името на управата до дома му, че за „добра работа и поведение“ има право на извънредно свиждане и колет, и за учудване на другите затворници той наистина получава тези неочаквани права, следва роптанието им и подозрението за причините. В същото време започват да го привикват в канцеларията при началниците и го задържат по цял час. Чувствителните на тази тема затворници започват обвиненията. Заклеймяват го и го изолират.“ (стр.262-263) След „заешкия инцидент(...)нас ни изпратиха на по-тежка работа – носене на тухли на рамо, привързани с тел или връв като дисаги. Искаха по 12 тухли на курс, което правеше повече от 40 кг, носени на километри по разкаляния път. Конвоят беше подсилен и всеки освен автомата си носеше и тоягата. Биеха и псуваха непрекъснато тези отзад и отклоняващите се встрани: „По-бържи! По-бържи! Гадове фашистки!“, а по-слабите се препъваха и падаха, тогава и тоягите ги застигаха и се сипеха отгоре им. Ах, как примираше сърцето ми, като чувах как някой пищи някъде назад от ударите и как връхлетелият го бият в изстъпление викаше: „На! На ти Америка! На ти Англия! Мършо реакционна... Тука ще умреш!“ (стр. 267-268) “Какво не прави гладът. Инстиктът за оцеляване бе довел някои до немислими за свободен човек постъпки. Жаби, змии, живи и измрели риби, котки, кучета, умрели прасета минаха под нож и огън, а често и само под нож. Групи от гладници вървяха като виещи от глад глутници и ровеха из храсти и блата да залъжат с нещо стомасите си. Удържащите се в рамките на човешкото налитаха преди всичко на растителните неща – коприва, киселец, лук, царевица, тикви, моркови. Колко само станаха жертва на куршумите, заради стръкче коприва или лапад, съблазнили ги да се отклонят с по две-три крачки от колоната. Началниците и голяма част от охраната обаче гледаха с една омерзяваща наслада на докараните до това състояние хора.“ (стр. 275) „Веднъж трябваше да предам на един лагерист с каруца торбичка трици, откраднати от оборите с прасетата, които ядяхме и за което толкова често ни наказваха. Като го пресрещнах в едно затънтено място, той ми довери: „Давай каквото има, защото бързам. Карам полуубит човек.“ Надникнах в каруцата и видях нещо невиждано: проснат заклан човек, а през отвора в гърлото му се виждат шушулки грах, който човекът от глад бил налапал, а някой си надзирател или милиционер затова му прерязал гръкляна. Потресох се, защото човекът още хъхреше...“ „А няколко пъти стреляха и върху застанал да си почине някой от работещите. За ръка се държахме с един бай Милко Демирев, от Провадийско мисля, че беше, с. Дебелец, докато дойдем на обекта, а вечерта го върнахме на тарга и кръвта му се стичаше по ръцете ни, полазила по дръжките. Убиха го само защото като копал, видял стръкчета коприва и оставил лопатата да си откъсне, за да залъже глада.“ (стр.317) Поклон пред всички жертви на мракобесния режим в концлагера „Белене“ и Петко Огойски, който посвещава 43 години от живота си, за да създаде трите тома на „Записки за българските страдания“, съдържащи стотици показания на свидетели и оцелели.