СВИДЕТЕЛСТВА ОТ БЕЛЕНЕ ЧАСТ II “Замръзналото му тяло лежа няколко дни в нозете ми, преди пазачите да дойдат и да го махнат” Здравейте, приятели. Продължаваме рубриката в памет на жертвите на лагера на смъртта в Белене с откъс от книгата на Харалан Попов „Изтезаван заради вярата си“. Евангелският пастор Харалан Попов е арестуван на 24 юли 1948г. заради това, че е завършил духовни семинарии в Германия и САЩ. След като е подложен на жестоки мъчения в продължение на дни, Попов е принуден да подпише самопризания, че е „таен агент и шпионин на американците“. Осъден е на 15 години строг тъмничен затвор, част от които прекарва в концлагера в Белене. След като е освободен през 1961г., благодарение на международен натиск, пастор Попов получава разрешение да напусне България и публикува в чужбина книгата „Изтезаван заради вярата си“, разпространена на 26 езика в тираж от два милиона броя, в която споделя и изтезанията на които е подложен в Белене. „Заповядаха на всички да се наредим по брега и с щикове ни заставиха да стоим там в продължение на десет дни, при температура под нулата, изложени на силните ветрове, идващи откъм реката, без храна, без вода и без възможност за почивка. Толкова беше студено, че дори развълнуваният Дунав започна да замръзва. Кошмарна сцена. Всички около мен се опитваха да се стоплят.Беше покъртително. Някой извика: „Скачайте, ще се сгреете“. Мнозина заподскачаха в отчаяна борба с адския студ. Един по-възрастен мъж до мене започна да скача. Предупредих го да не си хаби силите по този начин. Човекът продължи и на другия ден падна в краката ми. Опитах се да му помогна, но той издъхна както го държах. Замръзналото му тяло лежа няколко дни в нозете ми, преди пазачите да дойдат и да го махнат. В суматохата от наводнението един млад затворник успял да избяга с лодка и гребал до сушата, без да го видят. Изминал пеша близо 35 километра до град Левски, преди да го хванат и върнат в Персин. За наказание го заключиха в малката кухня на една от бараките, която беше толкова студена, че стените й бяха до половината покрити в лед. Когато го пуснаха след няколко дни, той беше полумъртъв и поради измръзване трябваше да му ампутират и двата крака“. (стр. 124-125). „Премъзнали и гладни, бяхме задължени да изкопаваме по 4 кубика замръзнала пръст дневно и да я прехвърляме на деветстотин метра на новото и място... Падна дълбок сняг и в Персин се настани тежката, бяла, мразовита тишина на зимата. Виждаха се само прегърбени, сломени, мрачни хора да се движат с мъка под тежестта на трупите. Онези, които загубеха съзнание, оставаха там, където се бяха строполили, телата им почерняваха и от студа ставаха на камък. Когато най-накрая ги вдигнеха оттам, вкочанелите им ръце и крака запазваха гротескно позата, в която бе паднало тялото. Ние, живите, им завиждахме, че са се отървали“. (стр.126) „След няколко дни видяхме затворници от други бригади да копаят дълбок трап до нашата барака. С любопитство наблюдавахме как той ставаше все по-дълбок и широк...Тогава между затворниците се чу, че това била специална яма за наказание, която подготвяли, за да настанят в нея дисциплинарната бригада, сиреч нас...Ямата беше дълбока около три метра. Стените й, за да не ги дълбаем, бяха покрити с наредени едни от други тежки трупи,а таванът беше от дебели дървени греди. Между гредите има талпи, а малките цепнатини бяха запълнени с глина.Нямаше откъде да влиза въздух. Всички сто души ни поведоха в колона по един и ни „изсипаха“ поединично през дупката върху влажния пясъчен под на ямата. От едната страна на прохода имаше имаше варел с вода за пиене, а от другата – още един, който служеше за тоалетна на сто души. След няколко дни някои от по-възрастните затворници припаднаха. Удряхме по капака, за да привлечем вниманието на пазачите. На другия ден трябваше да хлопаме на три пъти заради нашите друдари, които пропадаха от горещината и от липсата на кислород. Но те нямаше да допуснат да им избягаме така лесно чрез смъртта. Трябваше да умрем както искат те, а не както искаме ние.“ (стр. 132-135)